Monthly Archives: декември 2014

Как се прави добра работилница в България?

Както някои от читателите на блога разбраха наскоро завърши конкурса на фирма КИРОВ АД за домашни работилници в България.  Аз също участвах в този конкурс със снимките публикувани в този блог на моята домашна работилница. За тези, които са ги пропуснали можете да разгледате снимките тук и тук. За мое голямо съжаление моята работилница спечели първото място.

Ще каже някой, как така съжаляваш, че си спечелил? Съжалявам защото бих предпочел всички да са по-добри от мене и всички български работилници да са по-добри от моята,  без това да е за сметка на състоянието на моята работилница. Т.е бих желал като цяло състоянието на занаятите и работилниците в България да е по-високо от моето собствено, защото това при всички случаи би било много по-добре за България и за българското занаятчийство. Това би означавало, че ще имаме много по-качествени занаятчийски продукти на пазара и много по-добра база за обучение на новите поколения занаятчии.

Но, нещата са такива каквито са и ние трябва да действаме от реалността в която се намираме. Затова като принос към занаята в България аз ще се опитам да споделя принципите, които съм следвал при създаването на моята работилница, та дано те биха помогнали на други да постигнат поне това по отношение на организацията на работилницата, което аз съм постигнал.

Кое прави моята работилница различна?

1. Създаване  на среда, преди да се създаде организация.

Обикновено това, което не се забелязва на пръв поглед има много по-голямо значение отколкото си мислим.  В една работилница може да има много добри инструменти, които са кадърно организирани, но ако всичко това се постави в едно порутено помещение – това оказва драстично влияние върху усещането за работното пространство като цяло.

Т.е на първо място работното помещение трябва да бъде изчистено и отремонтирано, преди въобще да започне да бъде организирано като работилница. Това е един от принципите, които съм приложил.

Помещението в което е направена работилницата ми беше прашасало, порутено и пълно с боклуци. Типичния сутерен на стара и изоставена къща. Можех просто да изхвърля боклуците и да наредя машините, но нали занаятчията със занаята си твори уют, удобства и красота. Нима това не трябва да се вижда в самата му работилница? Трябваше ли отново да потвърдя пошлата поговорка, че обущаря ходел бос? Или по-скоро трябваше да последвам древната поговорка, която казва „Лекарю изцели първо себе си„? Затова аз избрах да „изцеля“ по занаятчийски първо помещението, което планирах да превърна в работилница.  Силата на дърводелския занаят е в това, че той притежава в себе си не само съзидателни и творчески сили, но и „изцелителни“ сили проявата на които днес ги наричат с думичките „ремонт“ и „реновиране“. Старото порутено и разнебитено състояние на помещенията има нужда от изцеление и възстановяване, и аз като човек с претенцията на „лекар“ трябваше да докажа, че съм способен да „изцеля“ своето собствено работно пространство.

2. Стил вместо гола организация.

Втория принцип от който съм се водил е че възстановяването и обновяването на работилницата трябва да бъде подчинено на определен стил. Т.е стените и бъдещите шкафове и тезгяси служещи за работно пространство и организация трябва да бъдат обединени и подчинени на общ стил.

Сигурно мнозина, които са се опитвали да ремонтират и обзаведат дома си ще потвърдят колко объркващо е да намерят елементи които да обединят цялата обстановка в един стил. Да вземем например дръжките за мебели. Ако човек хареса даден стил на дръжки – шанса да намери от този стил всички необходими дръжки за всички налични врати, чекмеджета и вратички в българските условия е практически сведен до нула. А опита да се намери обзавеждане за целия дом, което да е хармонира в един стил със всичките си елементи е агонизиращо преживяване.

В това е силата на занаятчията – че той може да създаде всичко, което му е необходимо и да подчини всичко на един стил чрез който да организира една напълно хармонична в стилово отношение среда. Аз никога не съм обичал работата „на парче“. Едно парче такова, друго онакова. Един шкаф в един стил, друг в съвсем друг. Събери чарк, както му казват. Ако се приложи този принцип с кръпките на една дреха обикновено на такъв вид дреха й казват дрипа. И ако шивача ходи в дрипи, то можем ли да се доверим на такъв шивач да ни ушие стилно облекло?

Ето защо аз съм се водил от принципа на цялостната визия, преди да започна да изграждам отделните елементи. Т,е трябва да сме способни да видим „голямата картина“ преди да се забием в нейните детайли. Това е диаметрално противоположно на доминиращия манталитет в България за работа „на парче“. Сега ми трябва това – дай да го направя набързо, че да ми свърши работа и толкова. После онова, и после третото и петото. Всяко нещо е за себе си и всичко се прави с досада, защото „трябва“, а не защото намираме радост и творческо удовлетворение в това, което създаваме.

Обединение на цялата работа в една обща картина, обща визия общ стил е предизвикателство за търпението и характера. Често пъти съм чувал колеги да казват „аз нямам нерви“ за такова нещо. Фундаментална част от занаятчийското обучение е обучението на характера – в постоянство, в усърдие, в понасяне на страдание, в решителност да се извърви пътя до край без значение цената, която ще платим като време и усилия. С други думи това е способността да се постигат творчески цели. Занаятчийското обучение е 70% обучение на характера и ума и едва 30% обучение в усвояването на работни похвати с различни инструменти и материали. Затова лекаря трябва първо да се научи да изцелява себе си, преди да предлага лечебните си способности на други хора.

Аз винаги съм казвал, че занаятчийския процес е двустранен. Докато ти обработваш дадения материал, той също обработва тебе самия. Неговата съпротива да се подчини на твоята визия и цел е предизвикателство и за ума и за характера на занаятчията. Не е възможно да подчиним дървото на своите желания без да увеличим нивото на собственото си внимание, усърдие, търпение и постоянство. Без да научим ума си непрестанно да търси нови и по-ефективни решения, нови и по-удачни методи и похвати на работа. И без да подчиним тази хронична прибързаност и нетърпеливост така характерна за днешното забързано време, която се крие зад думите „немам нерви“.

3. Място за всяко нещо и всяко нещо на мястото си.

Това е фундаменталния принцип на добрата организация. Нещата се натрупват и настъпва хаос по две причини. Първата е когато не всички неща си имат свое собствено посветено за тях място и така всяко нещо постоянно го слагаме на ново и различно място, което води до огромна загуба на време да търсим „къде остана това нещо“. И втората е когато едно нещо си има определено за него място, но не бива връщано обратно там където трябва.

След като сме създали правилната обстановка и сме подчинили всичко на определен визуален стил, изяснили сме си голямата картина е време да започнем с организацията на работното пространство.

Много хора казват, но аз имам много малко място. Това само по-себе си е неприятно, но далеч не означава края на света. С колкото по-малко място разполагаме това означава, че толкова по-добра и оптимизирана организация на пространствата ни е нужна. Аз винаги съм работил в малки пространства. Поради което съм развил хроничната склонност към това да изцеждам и най-малкото ъгълче, да воювам за всеки квадратен сантиметър полезно пространство. Правя това обаче с една уговорка и тя е че в името на стила си позволявам да жертвам малко пространство. Т.е ако и да е възможно да извлека с математическа педантичност всяко налично парче площ, аз допускам компромиси в името на добрия стил и цялостна визия на нещата. Това само по-себе си представлява творческо противоречие и предизвикателство. Но подобни предизвикателства имат потенциала да ни накарат да развием умствените и комбинативните си способности още повече.

4. Пести и инвестирай.

След като обстановката, визията и организацията на работилницата са завършени трябва да се отдели време, внимание и средства на напълването й със всякакви полезни и необходими инструменти. Тук ценностната система на човека оказва огромно влияние. Мнозина казват, че нямат пари за хубави инструменти а в същото време е бъркат дълбоко да купуват плазмени телевизори и последни модели GSM-и. Човек винаги намира пари и време за онова, което стои високо в ценностната му система. И когато някой каже „нямам пари за еди си какво“ – той всъщност казва – „това въобще не ми е  толкова важно, че да платя цената да го имам“.

Ето защо ако човек цени добрите и качествени инструменти, без значение на финансовото му състояние – той е способен да мобилизира всичките си творчески сили и търпение и да събере необходимите средства за нещата, които счита за важни. Разликата е че един човек може да събира за даден инструмент 2 месеца, друг 10 месеца, а друг 2 години, но пак всеки може да постига цели ако наистина е готов да извърши необходимото за да ги постигне.

Ето защо моя първи съвет към хората желаещи да се развиват като занаятчии е да инвестират в инструменти, които ще траят няколко поколения след тях. Някога преди да навлезе корпоративната практика на „планирано остаряване“ на произвежданите продукти, почти всички инструменти са се правили така, че да траят поне хиляда години. Самото мислене и ценностна система на занаятчиите тогава е било такова, че те не са допускали да работят с неща, които биха се счупили бързо или биха били с ниско качество и производителност.

Другия важен ключов момент е, че никой занаятчия не е гледал на занаята си като някакво временно препитание, но вместо това те са изграждали семеен бизнес, който да предадат на децата си и който да трае поколения напред. Преди време бях попаднал на статия за най-стария хотел в света, който се намирал в Япония и функционирал без прекъсване повече от 600 години, бидейки държан за всичките тези години от поколенията на едно и също семейство. Каква удивителна последователност и постоянство! Ето защо ниското качество  на нашите работилници и инструментите в тях се дължи на изключителното родово късогледство на съвременния българин. Господстващото отношение е нещата да станат криво ляво, с минимални усилия и вложени средства. За продължение на родовата занаятчийска традиция дори през ум не минава на повечето хора занимаващи се със занаяти. Затова в старите поколения е било абсолютно задължително семейството да роди и отгледа синове, които да наследят бащиния занаят и да надграждат на вече положената от предните поколения основа. Вместо това всяко следващо поколение се занимава с нещо различно и трябва да започва отначало, или да продаде труда си на някой друг, който вече е положил основа за някакъв бизнес. По този начин вместо народа да се развива и израства и да умножава своята сила и заможност с всяко следващо поколение, всички затъват в плитчините на непрестанното започване отначало, което води до настоящото в България трагично състояние на занаятите.

Ето защо добрата занаятчийска работилница се гради с визия за следващите поколения. Така занаятчията ще знае че работи и плаща цената не само за собствения си просперитет, но и за просперитета на своите деца и внуци. Но някой би казал, откъде да знам, че децата ми ще поискат да ми наследят занаята? Това разбира се е въпрос на възпитание на децата и внуците, но съгласете се, кое дете би искало да наследи занаята на баща си, когато то свързва този занаят с мрачна, порутена и разхвърляна работна среда? С ръждясали инструменти и тонове гниещи стърготини по пода? Ето защо добрата, чиста, спретната и пълна с чудесни качествени инструменти работилница сама ще предизвика интереса на децата към занаята на баща си.

Преди няколко седмици с един приятел отидохме да купуваме един стар абрихт по обява в olx-а. Млад мъж с прискърбие ни обясни, че баща му наскоро е починал и сега му продава инструментите. Каза, че баща му много се грижел за инструментите и ги поддържал. Попитах го – ти защо не научи занаята на баща си? Той само вдигаше ръце. Когато влязохме в работилницата да видим абрихта обаче – нещата се изясниха. „Добре поддържаните“ инструменти бяха в окаян вид. Въпросния абрихт беше клеясал и не можеше да се настройва движението на плотовете. Вътре беше пълен и задръстен със стърготини. Имаше нужда от цялостно разглобяване, изчистване, изшлайфане, смазване и сглобяване. Останалите инструменти бяха дори в още по-лош вид. А самата работилница беше мрачна, мръсна и разхвърляна. С потънали в прах и забвение ръждясали машини, иначе от промишлен клас. Сега вече знаех, защо сина не е избрал занаята на баща си. Беше предпочел да стане готвач и да работи в някое чисто и спретнато ресторантче, което някой друг е съградил. Поуката мисля, че е повече от ясна.

И така в тази кратка статия споделих основните принципи, които са ме водили при създаването на моята работилница. Надявам се тези принципи да послужат не само на настоящите читатели на този блог, но и да се превърнат в основа и пътеводител за следващите поколения занаятчии.

Categories: Дърводелска работилница, Дърводелство | Етикети: , , | 30 коментара

Създаване на безплатен сайт или блог с WordPress.com.