Казвам ти “Майсторе” понеже не ти знам името…

Майстори от Етъра

Всички сме чували известната поговорка от заглавието, но колко от нас се замислят как точно се стигна до там думата „майстор“ да няма никаква тежест и съдържание в българския език? Стигнали сме до там, че само да видим човек носещ инструменти в ръце и вече го наричаме „майсторе“, та дори едно дете да се е захванало с нещо, ние го питаме – „Какво майсториш?“ Някога в България званието „майстор“ е носело огромна тежест и се е печелило с многогодишен труд, обучение и доказани резултати и умения. Никой не е можел да носи званието „майстор“ без преди това да мине през задължителен многогодишен период на чиракуване и след това да бъде изпитан и одобрен от задругата на майсторите. Така самите майстори са поддържали нивото и статута на това толкова ценно звание, грижили са се то да бъде изпълнено със съдържание и да носи в себе си гаранция за умения и характер на които всеки клиент може да разчита. Тогавашните майстори са знаели, че ако не поддържат нивото високо, това ще унищожи и занаята и поминъка им. И точно това се е случило.

Екипа на Лазар Донков от стари майстори строители и занаятчии построили Етъра. Забележете сериозността на лицата, увереността и гордостта, която излъчват.

Екипа на Лазар Донков от стари майстори строители и занаятчии построили Етъра. Забележете сериозността на лицата, увереността и гордостта, която излъчват.

Много може да се каже по въпроса как стигнахме до тук, но аз бих искал да обобщя накратко. На първо място с криминализирането на частната дейност и  институционализирането на занаятите комунистическата власт полага фундамента на това унищожение. Онова обаче, което забива пирона в ковчега на българското занаятчийство това е замяната на чиракуването с учебната скамейка. Вече не уменията а дипломата се превръщат в бленуваната цел на учениците, а майсторските свидетелства се издават от контролирани от държавата институции имащи само бледо подобие на автентичните майсторски задруги. В професионалните училища (до ден днешен) се изучава индустриализирана форма на занаятите, подготвяйки хората да бъдат нищожна и зависима брънка от държавната индустрия (сега това е заменено от едрия частен капитал) вместо да подготвя занаятчии обучени да отворят свое ателие и работилница и да предложат свой уникален стил на работа и уникални продукти.

Всичко това остави един огромен вакуум в областта на дребните занаятчийски услуги и продукти. А вакуума е такова нещо, че той засмуква всичко по пътя си без да подбира. Затова празнотата се запълни с хора необучени, неподготвени и лишени от всякаква задълбочена основа в областта на занаятите и дизайна на продукти. Споменавам дизайна не случайно,  защото съм виждал неща правени от хора с прекрасни дърводелски умения, но изделията им са лишени от пропорции, баланс и умело подбиране на детайлите и цветовете.

И така от тук накъде?

Много може да се говори относно проблема със „майсторите“, и тези проблеми непрестанно се обсъждат в Интернет форумите. Целта на тази статия не е да продължи да рита мъртвия кон,  а да предложи изходен път, решение, което да начертае ясен път за това как да излезем от тази ситуация.

  1. Думи изпразнени от съдържание. На първо място ние трябва да спрем да използваме думата „майстор“ лекомислено и повърхностно. Трябва да върнем уважението към тази дума в нашия собствен говор и да насърчим другите около нас да направят същото. Често на мен ми се обаждат хора да ми се оплакват какви са им я свършили „майсторите“ и продължават да ги наричат така. Аз им казвам, защо ги наричате майстори, а се оплаквате? Ако бяха майстори нямаше да има от какво да се оплачете. Думата майстор означава – господар, владетел. Майстор е човек който владее дадения занаят, който е способен да подчини на своя контрол и правилна преценка всеки аспект от работата. Майстора винаги знае какво прави и защо го прави. Нищо в работата не може да го изненада и свари неподготвен. Това не означава, че майстора няма какво да научи. Винаги има какво да се научи и истинския майстор продължава да се усъвършенства до смъртта си. Но в своята работа той владее и господарува над всички аспекти на проекта по който работи. Ето защо е необходимо да върнем респекта и тежестта на тази дума, които тя заслужава. Да я напълним отново с онова оригинално съдържание и да се откажем да я използваме по този разводнен и повърхностен начин. Деградацията на езика не е лековато нещо, защото когато нашия език деградира, деградира и самия живот. Именно затова и нивото на „майсторите“ напълно отговаря на лекотата и лекомислието с които използваме тази дума. И не само това, но и по-този начин ние обиждаме и подценяваме малцината истински майстори, които все още се намират между нас. Затова, когато някой дойде да ви работи, не го наричайте майстор. Наричайте го работник, защото е дошъл да работи, а дали е майстор ще се преценява след свършената работа. Още по-добре научете му името и го наричайте по име.
  2. Личния пример. Ако вие сте занаятчия не наричайте себе си майстор и не позволявайте на другите да ви наричат така. Аз самия съм нарекъл себе си в Интернет пространството craftsmanbg, което в превод и в съкратен вид означава „български занаятчия“. Аз не считам себе си за нещо повече от занаятчия и не намирам за уместно някой да ме нарича майстор, защото не мисля, че съм се доказал като такъв. В моето съзнание аз се старая да държа званието „майстор“ на високо и чисто място, към което се подхожда с респект и което се доказва с дела. С много и превъзходни неща сътворени от сърцето, ума и ръцете. Нещо повече с личния си пример ние трябва да покажем не само респект към думата „майстор“, но също нашия личен пример трябва да показва ниво на работа, което да вдигне летвата за това какво означава човек да бъде занаятчия. Ние трябва непрестанно да се обучаваме, непрестанно да усъвършенстваме нашите работилници и инструменти, за да възстановим и дори надскочим изгубеното ниво.
  3. Комуникация. Личния пример е заразен, но той трябва да се комуникира ефективно. Ето защо аз мисля, че българските занаятчии трябва да поддържат редовни връзки на комуникация с други колеги, като по този начин един друг се насърчават в добрите практики и принципи на работа. В България ние имаме ужасната поговорка: „Занаят не се учи, занаят се краде.“ Това е част от ужасното наследство на комунистическата ера при която занаятчиите криеха уменията си един от друг с цел да не им изяде някой хляба. В момента кадърните занаятчии са толкова малко, че въобще не трябва да се притесняваме от това, че някой ще ни стане конкуренция и ще ни изяде хляба. На мен ми се налага да връщам клиенти и да им казвам, че нямам време да им свърша работа. В момента глада от занаятчии е толкова огромен, защото хората се пробуждат към ръчно изработените неща и са отвратени от постоянно занижаващите се стандарти на индустриалното производство и печално известното китайско „качество“. Търсенето е много по-голямо от предлагането. И когато се обърка към колеги да им прехвърля клиент на който не мога да обърна внимание, всички казват – заети сме, не можем. Не е ли това удивително? В ера в която хората се оплакват от безработица и липса на работа? Ето защо не трябва да се притесняваме от конкуренцията. Ние се намираме в състояние на небрано лозе. И са малцина онези, които знаят как да го берат. Чрез споделянето на знание, информация и ноу-хау ние ще можем да комуникираме с нашите колеги високия занаятчийски стандарт и така постепенно да издигнем общото равнище на занаята на по-високо ниво.
  4. Одумване. Едва ли има някой от нас, който да не изпадал в ситуацията да обсъжда с клиент колко лоши са другите. Какви ужасни неща правят, как се дънят, как не разбират от нищо, като подмолния лайтмотив на подобен разговор е че виждате ли – ние не сме като тях. Аз напълно се ужасявам от това да изпадна в подобна ситуация. Изморен съм от одумване на другите, като знам, че аз също съм човек способен да греши и мога да се издъня толкова или по-лошо. Такива разговори са сладки в началото, но почти винаги завършват горчиво, когато ние се наредим в списъка с „другите“ в устата на клиента, обърнал се към поредния „майстор“. Затова винаги искам да прекратя такъв разговор и да кажа, нека първо да докажа с работата си, че заслужавам доверие и уважение. Ако знаем своите слабости, ще бъдем снизходителни към слабостите на другите. И борейки се със своите слабости ще желаем да помогнем и на другите да преодолеят своите.
  5. Малки занаятчийски школи. Ако трябва да съм съвсем точен е нужно да кажа, че за да се възстановят занаятите в България на първо място трябва да се възстанови принципа на чиракуването. В България дори има закон за чиракуване, който разбира се не помага а пречи защото изисква майстора да плаща осигуровки на чираците, което е бреме с което никой няма да се хване да се наеме. Така се унищожава приемствеността поради ненаситността и късогледството на „държавата“. Оригиналния принцип на чиракуването е че чирака „пристава“ на майстора, като е в пълно подчинение спрямо него 24 часа в денонощието без да получава никакво заплащане, а майстора му осигурява подслон, храна и обучение. Този модел се е доказал в продължение на стотици, а вероятно и хиляди години, но съвременните умници бюрократи, които не виждат по-далече от носа си и нямат интереси по-далече от джоба си са унищожили този толкова ефективен принцип на предаване на занаят. Освен това новото поколение е крайно егоистично, своеволно и непокорно и затова аз трудно мога да си представя пълното възстановяване на оригиналния модел майстор-чирак. Ето защо като алтернатива, макар и не толкова задълбочена и ефективна, аз виждам в създаването на малки занаятчийски школи. Това трябва да са места, в които занаятите се развиват, усъвършенстват и култивират. Нещо като манастирите в средновековието, които са функционирали като центрове на писмеността и знанието. Аз си представям една малка занаятчийска школа като малък и трудолюбив кошер в който труженици се трудят като пчелички за развитието на занаята. За неговото задълбочаване, усъвършенстване и предаването му на други хора. Нещо като просветен център на занаятите. Не знам колко от вас знаят, че в Япония например има цели институти, които се занимават с изследване на това под какъв ъгъл трябва да бъде заточен ножа на дърводелското ренде, на колко милиметра трябва да е от върха на ножа отделителя на стружката, каква стомана да се използва така, че да не се запушват порите на камъните за точене, до колко микрона трябва да се заточи ножа, какви са разликите между шлайфана и рендосвана повърхност и прочие и прочие. Ние имаме нужда от такива развойни центрове в България, но не държавни и институционализирани. А малки и частни, създадени от ентусиасти посветени на занаята, а не от бюрократи и чиновници. Нито от големи корпорации, които са бездушни машини за пари и човешка мизерия.

Това е кратък макар и непълен списък с решения, които обаче са напълно разбираеми и приложими.  Ако ги приложим ние ще се приближим една или няколко стъпки по-близо до това да започнем да наричаме майстори, само онези, които са го заслужили напълно и отново да възстановим респекта към занаятите, ръчния труд и истинското майсторство.

Save

Save

Save

Save

Save

Advertisements
Categories: Дърводелство, Занаятчийство | Етикети: , , , , | 11 коментара

Навигация в публикациите

11 thoughts on “Казвам ти “Майсторе” понеже не ти знам името…

  1. софрони

    Отново силно поставена тема!Мисля,че професионалист по-добре би звучало днес,отколкото майстор.И е по-близо до съзнанието на съвременните хора.Майстор звучи леко фолклорно.

    • Термина професионалист произлиза от думата „професия“, която пък означава занимание с цел печелене на пари. Ето защо професионалист не е равносилно на майстор или дори добър занаятчия. Професионалист означава, че някой прави нещо за пари, а не примерно за хоби или за някаква кауза. Реално всички така наречени „майстори“ от които се оплакват всички са професионалисти. Т.е те са хора практикуващи определен вид работа за пари.

      В България се прокрадва и този нюанс на думата, че „професионалист“ означава някой който е много добър в това, което прави. Презумпцията зад този нюанс е че щом правиш нещо за пари се предполага да си много добър, защото иначе не би издържал на пазара. Това може да важи само при много силно развит пазар и конкуренция, но в ситуацията като нашата, където в областта на занаятите все още има голям вакуум, всякакви хора могат да просъществуват.
      Другия проблем на този нюанс на думата „професионалист“ е че тя предполага че парите са най-добрата мотивация за развиване на един занаят. Това обаче далеч не е така, защото именно поради нуждата и стремежа да се спечели повече и по-бързо се претупват нещата и хората остават повърхностно запознати с дадената професия. Иска се страст, иска се творческа енергия за да се задълбочи човек в даден занаят и колкото по-малко парите влияят на този процес, толкова по-добре за усвояването на занаята.

    • Станимир

      Попадна ми кратка статия за един майстор ковач, роден в началото на миналия век – https://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1598076 . Има копие от Майсторското му свидетелство, което е получил чак на 30 години. Имайки предвид какви са били времената тогава и кога хората са почвали да си изкарват сами хляба, предполагам, че е прекарал поне 10 години в учене на занаята. За мен беше интересно да видя и самия документ който е от 1945 ,но и се чудя дали тази институция е била основана преди или след началото на комунистическия режим..

  2. софрони

    Според Вас-Джими диреста какъв може да се нарече?

    • Диреста, както сам той нарича себе си е maker, или човек който прави неща. Този термин сам по себе си не съдържа определение дали дадения maker е майстор в това, което прави или е посредствен. Той се отнася за хора, които обичат да правят, създават неща.

      Аз харесвам Диреста заради това, че той не се ограничава с един занаят, а преминава от един в друг за да постигне реализацията на определена задача, която не задължително се изчерпва с възможностите на един занаят. От друга страна нещата, които прави Диреста са претупани, с много дефекти, но очевидно това е което той е възприел като бизнес модел. Бързи неща без много заигравка с дизайна и детайлите. В това отношение аз не го харесвам и примера му е по-скоро лош. Но това не ми пречи да научавам неща от положителните страни на това, което прави и не съм пропуснал почти нито едно от неговите видеа.

  3. Daniel Georgiev

    Здравейте. Посветил съм се на говедовъдството до степен, в която се определям за чирак. Виждам много подобни принципи на отношение и опорните точки за промяна са ми много полезни. За мен поговорката „занаят се краде“ е огледало за нужната мотивация, за да се научиш на занаят. Ако чакаш занаятчията да те научи, нищо няма да научиш. Ако „откраднеш“, „присвоиш“ всичко, което той има и може, това е да научиш занаят.
    Днес Чиракуването е заменено с Доброволчество – вероятно по американски модел. Има и Закон за доброволчеството. Аз лично с удоволствие доброволствам на хора, от които сметна, че имам какво да „открадна“. Те и нямат време да ме учат. Вероятно, ако има такива малки занаятчийски сдружения ще е най-добре.

    • Здравейте,
      чиракуването е пълно посвещение на занаята в продължение на 3-7 години без прекъсвания. В това отношение може да се сравни с казармата, където войника е потопен в една напълно нова среда и е подчинен изцяло на тези, които го обучават. Това очевидно е най-задълбочения и ефективен метод, защото военните до ден днешен се обучават по този начин. А от тях зависи сигурността на държавата. От тук нататък може да има всякакви други начини, които да помогнат, но всички те са по-скоро не реалната алтернатива, а компромисен вариант.

      В щатите има apprenticeship (чиракуване), но най-добре запазена тази практика е в Англия.

      При всички случаи, каквито и усилия човек да положи в посока на своето обучение все ще бъдат полезни. В днешно време ние имаме безпрецедентното предимство на безплатната информация, включително видео уроци и демонстрации по Интернет, от които човек може да получи голяма полза.

    • Свилен

      Безумие е да се смята, че краденето, което си е скрито и тайно придобиване на нещо, не се усеща от собственика.Та нали краденето оставя липса на мястото на откраднатото?! Как си мислите, че тази липса няма да се усети?
      Никакво уважение. Как може да уважавате някого и да го крадете в същото време?
      Ами крадците на едро дали не усвояват своеобразен занаят?
      Ето, че когато нещо бива крадено и сменя собственика си, то все някой недоволства и усеща липсата му. Дори до криза може да стигне. Ако пък крадете умение и „майсторът“ не забелязва липса, то това умение никога не е било негово. Вероятно е било на негов човешки ресурс, който той краде.
      Не е почтено да се краде. Тази дума няма две значения.

      Ако ли пък няма друг начин за проявяване на умения, то всички са в зависимост и всичко загубено от някъде, бива печелено от крадеца. Както при хазарт…

      Говоря като човек, който усеща, че го крадат. Не че обучавам, или нещо такова… Просто съм от един ограбен народ. Та жегнах се, видях несправедливост.

  4. yasenzhekov

    Вие смятате ли да организирате една малка школа в Балкана? 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: