Всички сме чували известната поговорка от заглавието, но колко от нас се замислят как точно се стигна до там думата „майстор“ да няма никаква тежест и съдържание в българския език? Стигнали сме до там, че само да видим човек носещ инструменти в ръце и вече го наричаме „майсторе“, та дори едно дете да се е захванало с нещо, ние го питаме – „Какво майсториш?“ Някога в България званието „майстор“ е носело огромна тежест и се е печелило с многогодишен труд, обучение и доказани резултати и умения. Никой не е можел да носи званието „майстор“ без преди това да мине през задължителен многогодишен период на чиракуване и след това да бъде изпитан и одобрен от задругата на майсторите. Така самите майстори са поддържали нивото и статута на това толкова ценно звание, грижили са се то да бъде изпълнено със съдържание и да носи в себе си гаранция за умения и характер на които всеки клиент може да разчита. Тогавашните майстори са знаели, че ако не поддържат нивото високо, това ще унищожи и занаята и поминъка им. И точно това се е случило.
Екипа на Лазар Донков от стари майстори строители и занаятчии построили Етъра. Забележете сериозността на лицата, увереността и гордостта, която излъчват.
Много може да се каже по въпроса как стигнахме до тук, но аз бих искал да обобщя накратко. На първо място с криминализирането на частната дейност и институционализирането на занаятите комунистическата власт полага фундамента на това унищожение. Онова обаче, което забива пирона в ковчега на българското занаятчийство това е замяната на чиракуването с учебната скамейка. Вече не уменията а дипломата се превръщат в бленуваната цел на учениците, а майсторските свидетелства се издават от контролирани от държавата институции имащи само бледо подобие на автентичните майсторски задруги. В професионалните училища (до ден днешен) се изучава индустриализирана форма на занаятите, подготвяйки хората да бъдат нищожна и зависима брънка от държавната индустрия (сега това е заменено от едрия частен капитал) вместо да подготвя занаятчии обучени да отворят свое ателие и работилница и да предложат свой уникален стил на работа и уникални продукти.
Всичко това остави един огромен вакуум в областта на дребните занаятчийски услуги и продукти. А вакуума е такова нещо, че той засмуква всичко по пътя си без да подбира. Затова празнотата се запълни с хора необучени, неподготвени и лишени от всякаква задълбочена основа в областта на занаятите и дизайна на продукти. Споменавам дизайна не случайно, защото съм виждал неща правени от хора с прекрасни дърводелски умения, но изделията им са лишени от пропорции, баланс и умело подбиране на детайлите и цветовете.
И така от тук накъде?
Много може да се говори относно проблема със „майсторите“, и тези проблеми непрестанно се обсъждат в Интернет форумите. Целта на тази статия не е да продължи да рита мъртвия кон, а да предложи изходен път, решение, което да начертае ясен път за това как да излезем от тази ситуация.
- Думи изпразнени от съдържание. На първо място ние трябва да спрем да използваме думата „майстор“ лекомислено и повърхностно. Трябва да върнем уважението към тази дума в нашия собствен говор и да насърчим другите около нас да направят същото. Често на мен ми се обаждат хора да ми се оплакват какви са им я свършили „майсторите“ и продължават да ги наричат така. Аз им казвам, защо ги наричате майстори, а се оплаквате? Ако бяха майстори нямаше да има от какво да се оплачете. Думата майстор означава – господар, владетел. Майстор е човек който владее дадения занаят, който е способен да подчини на своя контрол и правилна преценка всеки аспект от работата. Майстора винаги знае какво прави и защо го прави. Нищо в работата не може да го изненада и свари неподготвен. Това не означава, че майстора няма какво да научи. Винаги има какво да се научи и истинския майстор продължава да се усъвършенства до смъртта си. Но в своята работа той владее и господарува над всички аспекти на проекта по който работи. Ето защо е необходимо да върнем респекта и тежестта на тази дума, които тя заслужава. Да я напълним отново с онова оригинално съдържание и да се откажем да я използваме по този разводнен и повърхностен начин. Деградацията на езика не е лековато нещо, защото когато нашия език деградира, деградира и самия живот. Именно затова и нивото на „майсторите“ напълно отговаря на лекотата и лекомислието с които използваме тази дума. И не само това, но и по-този начин ние обиждаме и подценяваме малцината истински майстори, които все още се намират между нас. Затова, когато някой дойде да ви работи, не го наричайте майстор. Наричайте го работник, защото е дошъл да работи, а дали е майстор ще се преценява след свършената работа. Още по-добре научете му името и го наричайте по име.
- Личния пример. Ако вие сте занаятчия не наричайте себе си майстор и не позволявайте на другите да ви наричат така. Аз самия съм нарекъл себе си в Интернет пространството craftsmanbg, което в превод и в съкратен вид означава „български занаятчия“. Аз не считам себе си за нещо повече от занаятчия и не намирам за уместно някой да ме нарича майстор, защото не мисля, че съм се доказал като такъв. В моето съзнание аз се старая да държа званието „майстор“ на високо и чисто място, към което се подхожда с респект и което се доказва с дела. С много и превъзходни неща сътворени от сърцето, ума и ръцете. Нещо повече с личния си пример ние трябва да покажем не само респект към думата „майстор“, но също нашия личен пример трябва да показва ниво на работа, което да вдигне летвата за това какво означава човек да бъде занаятчия. Ние трябва непрестанно да се обучаваме, непрестанно да усъвършенстваме нашите работилници и инструменти, за да възстановим и дори надскочим изгубеното ниво.
- Комуникация. Личния пример е заразен, но той трябва да се комуникира ефективно. Ето защо аз мисля, че българските занаятчии трябва да поддържат редовни връзки на комуникация с други колеги, като по този начин един друг се насърчават в добрите практики и принципи на работа. В България ние имаме ужасната поговорка: „Занаят не се учи, занаят се краде.“ Това е част от ужасното наследство на комунистическата ера при която занаятчиите криеха уменията си един от друг с цел да не им изяде някой хляба. В момента кадърните занаятчии са толкова малко, че въобще не трябва да се притесняваме от това, че някой ще ни стане конкуренция и ще ни изяде хляба. На мен ми се налага да връщам клиенти и да им казвам, че нямам време да им свърша работа. В момента глада от занаятчии е толкова огромен, защото хората се пробуждат към ръчно изработените неща и са отвратени от постоянно занижаващите се стандарти на индустриалното производство и печално известното китайско „качество“. Търсенето е много по-голямо от предлагането. И когато се обърка към колеги да им прехвърля клиент на който не мога да обърна внимание, всички казват – заети сме, не можем. Не е ли това удивително? В ера в която хората се оплакват от безработица и липса на работа? Ето защо не трябва да се притесняваме от конкуренцията. Ние се намираме в състояние на небрано лозе. И са малцина онези, които знаят как да го берат. Чрез споделянето на знание, информация и ноу-хау ние ще можем да комуникираме с нашите колеги високия занаятчийски стандарт и така постепенно да издигнем общото равнище на занаята на по-високо ниво.
- Одумване. Едва ли има някой от нас, който да не изпадал в ситуацията да обсъжда с клиент колко лоши са другите. Какви ужасни неща правят, как се дънят, как не разбират от нищо, като подмолния лайтмотив на подобен разговор е че виждате ли – ние не сме като тях. Аз напълно се ужасявам от това да изпадна в подобна ситуация. Изморен съм от одумване на другите, като знам, че аз също съм човек способен да греши и мога да се издъня толкова или по-лошо. Такива разговори са сладки в началото, но почти винаги завършват горчиво, когато ние се наредим в списъка с „другите“ в устата на клиента, обърнал се към поредния „майстор“. Затова винаги искам да прекратя такъв разговор и да кажа, нека първо да докажа с работата си, че заслужавам доверие и уважение. Ако знаем своите слабости, ще бъдем снизходителни към слабостите на другите. И борейки се със своите слабости ще желаем да помогнем и на другите да преодолеят своите.
- Малки занаятчийски школи. Ако трябва да съм съвсем точен е нужно да кажа, че за да се възстановят занаятите в България на първо място трябва да се възстанови принципа на чиракуването. В България дори има закон за чиракуване, който разбира се не помага а пречи защото изисква майстора да плаща осигуровки на чираците, което е бреме с което никой няма да се хване да се наеме. Така се унищожава приемствеността поради ненаситността и късогледството на „държавата“. Оригиналния принцип на чиракуването е че чирака „пристава“ на майстора, като е в пълно подчинение спрямо него 24 часа в денонощието без да получава никакво заплащане, а майстора му осигурява подслон, храна и обучение. Този модел се е доказал в продължение на стотици, а вероятно и хиляди години, но съвременните умници бюрократи, които не виждат по-далече от носа си и нямат интереси по-далече от джоба си са унищожили този толкова ефективен принцип на предаване на занаят. Освен това новото поколение е крайно егоистично, своеволно и непокорно и затова аз трудно мога да си представя пълното възстановяване на оригиналния модел майстор-чирак. Ето защо като алтернатива, макар и не толкова задълбочена и ефективна, аз виждам в създаването на малки занаятчийски школи. Това трябва да са места, в които занаятите се развиват, усъвършенстват и култивират. Нещо като манастирите в средновековието, които са функционирали като центрове на писмеността и знанието. Аз си представям една малка занаятчийска школа като малък и трудолюбив кошер в който труженици се трудят като пчелички за развитието на занаята. За неговото задълбочаване, усъвършенстване и предаването му на други хора. Нещо като просветен център на занаятите. Не знам колко от вас знаят, че в Япония например има цели институти, които се занимават с изследване на това под какъв ъгъл трябва да бъде заточен ножа на дърводелското ренде, на колко милиметра трябва да е от върха на ножа отделителя на стружката, каква стомана да се използва така, че да не се запушват порите на камъните за точене, до колко микрона трябва да се заточи ножа, какви са разликите между шлайфана и рендосвана повърхност и прочие и прочие. Ние имаме нужда от такива развойни центрове в България, но не държавни и институционализирани. А малки и частни, създадени от ентусиасти посветени на занаята, а не от бюрократи и чиновници. Нито от големи корпорации, които са бездушни машини за пари и човешка мизерия.
Това е кратък макар и непълен списък с решения, които обаче са напълно разбираеми и приложими. Ако ги приложим ние ще се приближим една или няколко стъпки по-близо до това да започнем да наричаме майстори, само онези, които са го заслужили напълно и отново да възстановим респекта към занаятите, ръчния труд и истинското майсторство.
Дърводелски свят 
Отново силно поставена тема!Мисля,че професионалист по-добре би звучало днес,отколкото майстор.И е по-близо до съзнанието на съвременните хора.Майстор звучи леко фолклорно.
Термина професионалист произлиза от думата „професия“, която пък означава занимание с цел печелене на пари. Ето защо професионалист не е равносилно на майстор или дори добър занаятчия. Професионалист означава, че някой прави нещо за пари, а не примерно за хоби или за някаква кауза. Реално всички така наречени „майстори“ от които се оплакват всички са професионалисти. Т.е те са хора практикуващи определен вид работа за пари.
В България се прокрадва и този нюанс на думата, че „професионалист“ означава някой който е много добър в това, което прави. Презумпцията зад този нюанс е че щом правиш нещо за пари се предполага да си много добър, защото иначе не би издържал на пазара. Това може да важи само при много силно развит пазар и конкуренция, но в ситуацията като нашата, където в областта на занаятите все още има голям вакуум, всякакви хора могат да просъществуват.
Другия проблем на този нюанс на думата „професионалист“ е че тя предполага че парите са най-добрата мотивация за развиване на един занаят. Това обаче далеч не е така, защото именно поради нуждата и стремежа да се спечели повече и по-бързо се претупват нещата и хората остават повърхностно запознати с дадената професия. Иска се страст, иска се творческа енергия за да се задълбочи човек в даден занаят и колкото по-малко парите влияят на този процес, толкова по-добре за усвояването на занаята.
Попадна ми кратка статия за един майстор ковач, роден в началото на миналия век – https://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1598076 . Има копие от Майсторското му свидетелство, което е получил чак на 30 години. Имайки предвид какви са били времената тогава и кога хората са почвали да си изкарват сами хляба, предполагам, че е прекарал поне 10 години в учене на занаята. За мен беше интересно да видя и самия документ който е от 1945 ,но и се чудя дали тази институция е била основана преди или след началото на комунистическия режим..
Според Вас-Джими диреста какъв може да се нарече?
Диреста, както сам той нарича себе си е maker, или човек който прави неща. Този термин сам по себе си не съдържа определение дали дадения maker е майстор в това, което прави или е посредствен. Той се отнася за хора, които обичат да правят, създават неща.
Аз харесвам Диреста заради това, че той не се ограничава с един занаят, а преминава от един в друг за да постигне реализацията на определена задача, която не задължително се изчерпва с възможностите на един занаят. От друга страна нещата, които прави Диреста са претупани, с много дефекти, но очевидно това е което той е възприел като бизнес модел. Бързи неща без много заигравка с дизайна и детайлите. В това отношение аз не го харесвам и примера му е по-скоро лош. Но това не ми пречи да научавам неща от положителните страни на това, което прави и не съм пропуснал почти нито едно от неговите видеа.
Здравейте. Посветил съм се на говедовъдството до степен, в която се определям за чирак. Виждам много подобни принципи на отношение и опорните точки за промяна са ми много полезни. За мен поговорката „занаят се краде“ е огледало за нужната мотивация, за да се научиш на занаят. Ако чакаш занаятчията да те научи, нищо няма да научиш. Ако „откраднеш“, „присвоиш“ всичко, което той има и може, това е да научиш занаят.
Днес Чиракуването е заменено с Доброволчество – вероятно по американски модел. Има и Закон за доброволчеството. Аз лично с удоволствие доброволствам на хора, от които сметна, че имам какво да „открадна“. Те и нямат време да ме учат. Вероятно, ако има такива малки занаятчийски сдружения ще е най-добре.
Здравейте,
чиракуването е пълно посвещение на занаята в продължение на 3-7 години без прекъсвания. В това отношение може да се сравни с казармата, където войника е потопен в една напълно нова среда и е подчинен изцяло на тези, които го обучават. Това очевидно е най-задълбочения и ефективен метод, защото военните до ден днешен се обучават по този начин. А от тях зависи сигурността на държавата. От тук нататък може да има всякакви други начини, които да помогнат, но всички те са по-скоро не реалната алтернатива, а компромисен вариант.
В щатите има apprenticeship (чиракуване), но най-добре запазена тази практика е в Англия.
При всички случаи, каквито и усилия човек да положи в посока на своето обучение все ще бъдат полезни. В днешно време ние имаме безпрецедентното предимство на безплатната информация, включително видео уроци и демонстрации по Интернет, от които човек може да получи голяма полза.
Благодаря за отзива
Безумие е да се смята, че краденето, което си е скрито и тайно придобиване на нещо, не се усеща от собственика.Та нали краденето оставя липса на мястото на откраднатото?! Как си мислите, че тази липса няма да се усети?
Никакво уважение. Как може да уважавате някого и да го крадете в същото време?
Ами крадците на едро дали не усвояват своеобразен занаят?
Ето, че когато нещо бива крадено и сменя собственика си, то все някой недоволства и усеща липсата му. Дори до криза може да стигне. Ако пък крадете умение и „майсторът“ не забелязва липса, то това умение никога не е било негово. Вероятно е било на негов човешки ресурс, който той краде.
Не е почтено да се краде. Тази дума няма две значения.
Ако ли пък няма друг начин за проявяване на умения, то всички са в зависимост и всичко загубено от някъде, бива печелено от крадеца. Както при хазарт…
Говоря като човек, който усеща, че го крадат. Не че обучавам, или нещо такова… Просто съм от един ограбен народ. Та жегнах се, видях несправедливост.
Вие смятате ли да организирате една малка школа в Балкана? 🙂
Определено. Това е посоката в която се движим от години. Но като няма хора всичко става много бавно.
Здравей,
Преди година бях попаднал на блога ти случайно и ми хареса начина ти на мислене. Тогава четох статиите за работилницата и как нейното състояние е огледало за любовта на даден човек към занаята.
Както и да е. Година по-късно пак случайно попаднах на блога ти понеже ми предстой изпълнение на една барачка с дървена конструкция. Това което ме изненада е отново начина ти на мислене и колко близък е до моя. През тази година доста съм мислил по тази болна тема-агонизиращите занаяти в България, докарани до ниво, където занаятчиите са се превърнали в търговци на сувенири. Самите сувенири не са лошо нещо, но е тъжно да видиш един творец да ограничава творенията си по този начин, просто защото за другото няма пазар.
Това което успях да направя е една група във Фейсбук. Казва се Чирак и е място на което целим да съберем заедно занаятчии и хора желаещи да се научат чрез работа рамо до рамо. За около месец имаме почти 800 члена и около 20-на занаятчии изявили желание да обучават и помагат на сериозните кандидати. Това според мен потвърждава и твоите думи- че обществото ни минава през период на възраждане на интереса към творенето с ръце.
Без да се обиждаш- идеята ти за ателие на село колкото и да е прекрасна, според мен е погрешна. Поради простата причина че младите са в града, не на село. Това което мисля би бил правилен подход е създаване на верига от клубове или читалища или просто уютни местенца в градовете, където младите да имат достъп до инструменти, литература и инструктори. Места където може да поправиш развален домакински уред или спуканата гума на колелото. Да намериш дърводелец, който да ти обясни и по огне да си направиш фигурки за шах на стуг.
Между другото и ние сме в процес на бягство от града към балкана, и подобно на теб избрахме едно селце в централния балкан. Ще се радвам някой ден да се запознаем наживо.
WordPress.com / Gravatar.com credentials can be used.
Здравей,
А не мислиш, ли че и двете неща биха могли да работят добре – и неща направени в града и център за обучение на село? Една от идеите е да покажем и докажем, че на село може има поминък, да има добре организиран живот при това на спокойствие без цялата лудница на града. Градовете са пренаселени и започват все повече да приличат на клиника за душевно болни. Затова ние трябва да покажем пътя навън. Който иска може да направи място за обучение в града, но ние искаме да направим такова място сред природата, защото природата зарежда творческите сили, а града ги изсмуква.
Аз лично не се впечатлявам от количество и от „големи“ работи. Групи с 800 члена, верига клубове – това не е моето нещо, аз съм по малките неща, защото съм се уверил, че само малките неща могат да останат истински, големите винаги се развалят. Затова аз искам да видя едно нещо, но направено както трябва. Нямам нищо против някой да направи много неща – на много места, просто това не е моя път. Преди години и аз мислих „на едро“, но установих че това само изсмуква силите и ресурсите ми. Затова реших да фокусирам сили и ресурси в едно единствено място и да го направя като фар, който да свети на далече в тъмно място. Такава ми е идеята и по това работя от години.
А вие в коя част на Балкана сте се насочили?
Здравей!
Благодаря за отговора ти!
Според мен „фара“ вече си успял да го запалиш- много ме радва дърводелският събор който сте организирали (Ако бях видял информация за него по-рано, определено щях да дойда), продуктите за обработка на дърво също са чудесна идея и съвсем скоро ще поръчам от тях. Но най-вече начина на мислене, познанията ти и житейската ти философия.
Определено има място за всякакви начинания просто защото държавата е абдекирала отвсякъде. Но според мен (може и да бъркам) за да може едно място обучаващо хора да функционира добре, трябва да има хора. Това което наблюдавам в групата е че хората търсят някой да им покаже, но да е някой от техният град, ако може квартал и улица. В смисъл никой от Варна няма да стегне багажа, да остави семейство и работа и да отиде в Габрово за да се учи на дърворезба.
Напълно споделям мнението ти за големите неща. Нямам ресурсите, нито познанията, нито времето за да организирвам нещо подобно. Но най-главната пречка е че просто и мен не ме свърта в града повече. Просто колкото и да чувствам че подобно на мишки напускаме потъващият кораб, имам нужда от място близо до природата където, както казваш да черпя вдъхновение и енергия.
Това за групата не го написах с цел биене по гърдите, просто според мен е само още едно доказателство, че има огромен интерес към занаятите или просто използването на ръцете за да се твори (все пак не всеки иска да става майстор, много искат просто да им се покаже базата).
Ние сме се насочили към Парчовци, около Козирог- лееко по-близо до цивилизацията от теб 🙂
Засега сме запалили една свещ, която в настоящия мрак може да изглежда и като фар. Но за истински фар имаме още много да работим. Безспорно хората искат всичко да им е на близо и на лесно в града. Това е част от градската философия и начин на мислене. Обаче овладяването на занаят не е за хора, които искат лесното, бързото и удобното. Тия, които няма да имат желание да пропътуват някакво разстояние за да научат нещо истинско, така или иначе не са готови за сериозно обучение. Аз съм обиколил света за да мога да науча неща свързани със строителството на дървени къщи. Готов съм и още да обиколя. Дори бях готов да отида да чиракувам в чужбина на мои разноски без да ми плащат или осигуряват подслон. За тия неща човек трябва да е готов да плати цена.
Относно огромния интерес към занаятите съм напълно съгласен, бройката в тази група е поредното доказателство. А това, което ние се мъчим да направим е да създадем нещо, което ще запали интереса и на ония в които все още го няма, а за ония в които го има ще бъде за вдъхновение и окуражаване. Скоро трябва да започна да пускам статии относно ремонта който правя на една от моите къщи на Балкана и се надявам че ще е за вдъхновение на мнозина.
Между другото това село Парчовци дори не го бях чувал. Аз имам имоти в този район в с. Гостилица и с. Лесичарка, имам и земи край Дряново. Те са ми от времето когато разсъждавах „на едро“. Вие вече имате ли имот в това село и кога планирате да започнете да правите нещо там?
Прав си от една страна, човек трябва да е готов на жертви в името на постигане на познание. В смисъл никой няма да ти дойде на крака, да те хване за ръката и да ти покаже дърворезба например даром. Но от друга страна, както много пъти пишеш блога, в България връзката между хората и занаятите е от много време скъсана. Т.е. за да може човек да си даде сметка че го влече грънчарството. той първо трябва да има достъп до този занаят. Да го види, пипне и усети калта по ръцете си. Рядко се случва, да се събудиш една сутрин и да си кажеш, абе май съм роден за грънчар, я да взема да отида да се уча при някой майстор 🙂
Не ме рабирай погрешно, в никакъв случай не искам да критикувам идеята ти, както казах всяко начинание към този момент в тази насока е добре дошло. Ще се радвам МНОГО ако в близкото бъдеще тази идея се реализира и вашата занаятчийница заработи. Просто мисля, че на глобално ниво няма да е достатъчно за да промени нещата в България.
Парчовци е по-скоро махала, има може би десетина постоянни жители на преклонна възраст. Нормално е да не го знаеш. Имаме имот там, от миналата година. В края на селото, почти гора. Преди седмица прекарах вода, оправих пътя и сега както писах мисля да направя една барака за целогодишно ползване изполвайки дървена конструкция (wood framing). Много ще се радвам ако качиш скоро видео материала за ремонтите по къщата 🙂
Иначе сме се заформили една малка, засега виртуална „общност“ от млади семейства с деца. Имаме едно семейство в Гостилица, в Свинаров дол има също. Отделно роднинско семейство живее в Къкрина 🙂
По принцип интерес и любов към един занаят се запалва не като видиш как някой го работи, а като се влюбиш в продукта на този занаят. Аз обикнах дървените къщи не когато видях как някой ги строи, а като видях готовото изделие и много ми хареса. И след като не успях да намеря някой, който да е в състояние да ми направи това което искам, реших да се науча и да си го направя сам. Така аз навлязох в няколко различни занаята по същата схема. Включително вече си кова сам обкова, който ми трябва за дърводелските проекти.
Основния проблем в България е че хората не знаят как да се учат ефективно и да усвояват знания и умения. И другия проблем е че парите се поставят на първо място и това съсипва процеса на обучение. За да се разчупи този порочен модел трябва на първо място да се даде добър пример. А добрия пример за да свети максимално трябва да е поставен в подходяща среда. Както една свещ като е сама по себе си е слаба, но ако се постави в съответното осветително тяло започва да свети много по-силно. Ето защо аз намирам, че трябва да се създаде подходяща среда и тази среда трябва да е представена с подходящо отношение.
Защото ако вземем Етъра например, това е една много приятно направена среда, но отношението е изцяло туристическо и комерсиализирано. Веднъж говорих с единия ковач, който работи в Етъра и той се оплакваше, че младите не искали да учат занаята. Питах го защо не вземе да обучава чираци – а той отговори, че нямало кой да им плаща осигуровки и някакви други оправдания. Човека беше тотално незаинтересован от самия занаят, неговото бъдеще и развитие. Той беше там просто за да изкарва някакви пари и да си гледа живота и нищо друго не го интересуваше. Ето затова освен среда трябва и подходящо отношение, защото занаятчиите в Етъра много ми напомнят на едновремешните сервитьори по време на комунизма, когато да бъдеш сервитьор беше голямата работа и сервитьорите те гледаха с отвисоко и с презрение, и далаверата беше основна движеща сила.
Ето този модел аз искам да разчупим и за това е необходима правилната среда, добрия пример и правилното отношение. Мен много хора ме питат, защо си играя толкова да изпипвам детайлите, какъв бил смисъла, като можело да свърша по-важна работа вместо да влагам време в детайли. Например, защо съм бил направил кокошарника като мебел за хола. Първо защото аз не мога другояче. Или правя едно нещо както трябва, или не го правя въобще. И второ заради добрия пример, заради вдъхновението на останалите. Така подготвяме този фар, който трябва да свети и да вдъхнови хората да се научат и те да постигат такива неща. Но как да ги вдъхновя, като и аз още не съм постигнал нищо. Затова първо искам да изградя средата и после всичко останало.
Интересна дискусия се заформя, надявам се да не се сърдиш затова че оспамихме леко публикацията.
Съгласен съм с всичко което казваш, но в същото време може би не си даваш сметка че се намираш в една прелигирована позиция (за България)- твориш без от това да зависи насъщният ти. Не си притиснат финансово до степен в която, ако не изпълниш дадена поръчка може би в края на седмицата няма да има с какво да напълниш хладилника.
Затова аз разбирам донякъде нашите „майсторите“ които правят нещата на конвейр, без любов и визия към детайлите. Не го одобрявам, но на тяхно място може би и аз щях да постъпвам така.
Получава се един порочен кръг от майстори които получават жълти стотинки за работата си и следователно не им пука и намразват занаята. Понеже не им пука и мразат занаята творбите им са посредствени.
Това обаче не е само при занаятите. Навсякъде около нас се е заформил един нихилизъм към работата, към бизнеса, към честният труд. На почит са наглостта, мързела, безочието и лесните пари. Но тук навлизаме в друга много обширна тема…която май до никъде не води. Както казват, кучетата лаят, кервана си върви.
Нещо по същество- в понеделник имам отново път към Парчовци- ще правя порта на местенцето. Тези дни разглобих един малък абрихт с доста специфичен размер ножове (150х25х2.9мм) и се чудя дали да не мина да те видя, да наточим ножовете и да си взема ленено масло и други благинки? Как си с графика за вторник например? 🙂
Няма за какво да се сърдя. Надявам се дискусията да е интересна и за останалите читатели на блога.
Не знам защо мислиш, че съм привилегирован в нещо. Тази зима трябваше сериозно да затегнем коланите, защото доходите бяха много отънели. Слава Богу, че с пролетта нещата се пораздвижиха. Истината е че живота на село може да бъде много икономичен и човек да може да изкарва месеца с много малко доходи. Ток плащаме малко, отоплението и готвенето на дърва ни е почти безплатно. Има някаква храна от градината и много малко има нужда да се купува. Ако пък няма пари дето се вика само на картофи пак може да се изкара.
Такива абрихт ножове мисля ще можеш да намериш във фирма Енев в Габрово (вносителя на Пилана). Като гледам тази таблица ще имат каквото ти трябва:
http://www.pilana.com/bg/abriht-nozhove
Имат 150х25х3, което е същото като това, което си измерил като 2.9
Аз всяка сряда съм в Габрово, така, че можем да се видим направо там, мога да ти донеса каквото кажеш, че ти трябва. А за точенето на ножове ще ти обясня как можеш сам да го направиш с минимално вложени средства.
Не, не ме разбра- не си привилегирован директно, а просто в резултат на труда ти, житейски решения и т.н. си стигнал до позиция в която може да твориш свободно без от това да зависи хляба ти за утрешният ден. В белите страни на това му викат средна класа, тук според мен е привилегия на малцина.
Може би аз се заблуждавам, но вярвам че не малко майстори, ако имаха финансовата възможност и свобода, биха обзавели работилницата си подобаващо и биха правили кокошарници изпипани до последният детайл, просто защото могат. Естествено че ги има и тези които, както казваш са дърводелци само за да изкарат едните пари и не изпитват страст или любов към дървото. Тези и милиони да имат в банковата сметка няма да тръгнат да се занимават с готически арки за кокошарник :). Пак казвам може и да се заблуждавам. Засега ти си първият дърводелец и въобще заначтчия в България които има това различно мислене и начин на работа, подобен на хората от запад.
Благодаря за информацията и аз попаднах на Пилана, но моите ножове са доста специфични. дебелината 2.9 е изписана на самият нож. Италианска е машината. може би това обяснява нестандартната дебелина. Предполагам че и тройка би влязла в гнездото, но не съм на 100% сигурен, ще трябва да измеря. Другият проблем е че ножовете имат 3 дупки за да влязат винтовете които ги придържат. А ножовете на Пилана са без дупки, доколкото видях. Да, предполагам че бих могъл да взема стандартни ножове, да ги изпиля до 2.9 и да се рапробият дупки, но честно казано опцията да се заточат оригиналните ми изглежда по-бърза и лека.
Сряда ще копаем на мястото с едно багерче, малко ще ми е нанагорнище…ако ми дадеш телефон може да се чуем и да се уговорим. Иначе това което бих искал да си купя от теб е една туба ленено масло и по една кутийка от байц N57 и N58 за една детска кошарка която съм намислил 🙂
Ножа на 3 мм няма да има проблем да влезе в гнездото, но дупките са проблем. Ще ти е трудно да пробиеш дупки в ножа защото той е закален и вероятно ще ти трябва твърдосплавно свредло тип видия за да пробиеш такива дупки. Друг е въпроса доколко тия дупки трябва да са прецизно пробити и дали тази прецизност е критична за функционирането на ножовете.
За да заточиш ножовете ти трябва да си вземеш от някой стъклар хубаво плоско стъкло с дебелина минимум 10 мм и да си вземеш набор от водни шкурки от порядъка на 400 до 3000, ако намериш и повече по-добре. Останалото е да се научиш да държиш ножа и да го движиш по шкурката поставена върху плоското стъкло.
Мога да ти приготвя нещата, които спомена за сряда, само да уточним – от 3-те неща по един литър ли ти трябва?
Здравей отново!
Да от всеки продукт ще взема по един литър. Извиняввам се че пропуснах да уточня.
Заточването на стъкло с водни шкурки го видях в един ютуб канал- така си заточих едни длета от Лидл. Даже стъклото е на терасата. Но единият от ножовете има назъбен участък- явно предишният собственик е опитвал да прекара през абрихта летвички с пирони. Не зная как в точният термин, но мисля че режещият ръб ще трябва да се свали с около 2мм.
Според мен ще падне голямо търкане :)))
Ако имаш машина за заточване на такива ножове за мен е по-добре да ти ги донеса, да ги заточиш за 10 мин и тъкмо ще си взема нещата.
Ако трябва да се изчистят наранявания по ножа тогава наистина ще трябва да се мине на машина. Аз обаче нямам подобен сетъп за ножове за абрихт. В Габрово обаче има една фирма в която заточват циркулярни дискове, точат и ножове за абрихт. Човека даже каза че може да се занесат ножовете и след половин час да си ги вземеш готови. Ето това е фирмата:
http://ajtea-ood.company.bg/bg/
Аз също имам едни наранени ножове за абрихт, както и някои циркулярни дискове за точене, така, че ако искаш в сряда мога да те заведа там. Тъкмо и аз ще си свърша работата.
А моя телефон можеш да го вземеш от тази страница най-отдолу:
https://woodcraftbg.wordpress.com/%d0%bf%d1%80%d0%be%d0%b4%d1%83%d0%ba%d1%82%d0%b8/